Преди няколко дни гледах „Стъпки в пясъка” на Ивайло Христов и за мен това е едновременно най-тъжният и най-оптимистичният филм от последните години. Съдбата на главния герой Слави е трудна – нещастна любов, проблеми с комунистическата власт, емигрантски несгоди, смърт, самота. Животът мачка Слави, но той отказва да се превърне в жертва. „Както ми стане тъпо, просто бягам” казва простодушно той, но какво ти дава сила да ставаш и да продължаваш, когато ударите валят върху теб един след друг? Какво те държи жив след предателството на единствения ти близък човек, в ледените води на Дунава, в емигрантските лагери, по престъпните улиците на Ню Йорк?
Някой може да каже, че Слави е имал късмет. Аз мисля, че е имал надежда...надеждата от една легенда:
Една нощ сънувах, че се разхождам с Господ по плажа. Виждах сцени от живота си по небето и във всяка сцена имаше стъпки по пясъка. Тогава се уплаших. Понякога стъките бяха на двама, но в най-тежките изпитания виждах само своите. Тогава се обърнах към Господ и го попитах: „Господи, ти ми обеща винаги да бъдеш до мен! Защо си ме оставил да се справям сам в най-трудните ми моменти?” А Господ ми отвърна: „Не съм те изоставял никога и тези самотни стъпки не са твоите, а са моите, защото в тези моменти аз те носех на ръце!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар